РАЗКРЕЩЯ̀ВАМ СЕ, -аш се, несв.; разкрещя̀ се, -ѝш се, мин. св. -я̀х се, прич. мин. св. деят. разкрещя̀л се, -а се, -о се, мн. разкрещѐли се, св., непрех. 1. За човек или птица — започвам да крещя, да издавам крясъци. Тъкмо излизахме от долната махала, появиха се кукери. Зрелището беше изключително, аз се разкрещях от удоволствие. Н. Стефанова, РП, 132. Делиев скоро дошъл на себе си, уплашено се разкрещял в нощния мрак. П. Вежинов, НС, 228.
2. Разг. Започвам да крещя, да викам с рязък и креслив глас нещо, обикн. поради силно чувство, възбуда. — Поврага ти изгубена Станка и пропаднала Лалка! Аз в такива бабешки игри участие не земам! — разкрещя се Македонски. Ив. Вазов, Съч. VI, 21. За да се овладее и да не се разкрещи, тя [Лина] веднага излезе и се заключи в стаята си. М. Грубешлиева, ПП, 299. — Махай се! Остави ме на мира! — ѝ се разкрещях — неудържимо, яростно. Др. Асенов, СВ, 122.
3. Само мн. и З л. ед. Започваме да крещим, да викаме нещо едновременно, един през друг, поради силно чувство, възбуда. — Браво, Левски!... Браво, Дяконе! — разкрещяха се хъшовете. Ст. Дичев, ЗС II, 378. Всичките вкупом се разкрещяха: Дръжте крадеца! Банк., 2005, бр. 51 [еа].